Георги Ламбев е роден пред 1967 г. Бил е професионален

 Георги Ламбев е роден пред 1967 година Бил е професионален боен. Участвал е в интернационалните задачи на КФОР в Босна и Херцеговина и Косово. След като напуща редиците на Българската войска през 2008 година, стартира работа като избавител в тогавашното Министерство на бедствията и повредите.  След закриването му минава в Пожарна и спешна сигурност – Министерство на вътрешните работи. Служи в регионална дирекция в Плевен като пожарникар. Уважаван е от сътрудниците си и жителите на Плевен. Многократно награждаван от Министерство на защитата и Министерство на вътрешните работи

– Г-н Ламбев, изминаха 4 месеца от злополуката, при която почина внучката ви Сияна, а вие бяхте признат в болница с тежки пострадвания. Как се чувствате, до каква степен стигна възобновяване ви и какви бяха контузиите?

– Честно казано, моето положение няма никакво значение. Загубих най-скъпото и ми е доста мъчно да продължа живота си както преди. Сияна не заслужаваше да си отиде единствено на 12 години. Беше прелестно дете, същинско ангелче. Никое дете не заслужава такава орис. Сигурно тя ме е избавила, а аз не съумях да спася нея. Лекарите ми споделиха, че всички органи са почнали да отхвърлят. Травмите ми бяха доста тежки. Имах черепно-мозъчна контузия, счупена челюст. Лявата ми ръка е с отстранена раменна става. Изведнъж е станало знамение. Дори е било мъчно да ме държат в медикаментозна кома – будил съм се непрекъснато. Предстоят ми доста интервенции. Най-вероятно повече няма да мога да отивам на работа.

– Все отново лекарите дават ли очаквания, че ще се възстановите изцяло?

– Тялото ми ще се оправи, душата – в никакъв случай.

– В послание към хората, които поддържат фамилията ви, оповестено от Николай Попов, казвате, че не може да присъствате на делото. Здравословни ли са аргументите за това?

– Здравословни, само че и чисто прочувствени. Физически мъчно мога да устоя правосъдно съвещание. Психически е изключено да чувам по какъв начин е починала внучката ми. Това ще ме довърши. Много скърбя, че в оня ден изпълних молбата на Сияна да я закарам до Луковит. Като водач постоянно съм бил доста деликатен. Въпреки работата си съм мислел, че когато внимавам, шансът за случай е по-малък. Няма по какъв начин обаче да влияеш на лидера против теб. Нагледал съм се на страшни ужаси по пътя. Когато загиваха деца, с сътрудниците доста страдахме. Трудно се преглъща гибелта на почтени хора. И освен на деца, тъй като никой с нищо не заслужава да го сполети такава голяма покруса. Вече знам какво е и от двете страни – и като жертва, и като избавител. Такава орис ни се падна.

– Имате ли спомен от 31 март, когато колата ви бе връхлетяна от тира, ръководен от Георги Александров?

– Помня, че Сияна доста се вълнуваше. Детенце, приковано в инвалидна количка, беше поискало от нейните гривнички. Искаше да изпрати този подарък и нямаше самообладание. Денят беше понеделник, още от събота внучката ми се вълнуваше и бързаше да изпрати подаръка. Тя беше доста добра. Когато видеше деца в неравностойно състояние, започваше да плаче. Лицето ѝ се променяше. Страдаше и за възрастните хора. За животните също доста страдаше. С татко ѝ непрекъснато спасяваха животни.

Веднъж бяха намерили блъсната костенурка. Пътуваха 300 км, с цел да я закарат в избавителния център за костенурки в с. Бяла, Варненско. Костенурката не оживя. Баща ѝ я излъга, че е жива, другояче доста щеше да страда. Майка ѝ и татко ѝ са такива също. И тя беше такава. Състрадателна и добра, чиста душ. Жив ангел беше. Искаше постоянно да върви на черква, купуваше икони и кръстчета и ги подаряваше на околните. Никой не я караше. Просто ѝ идваше от вътрешната страна (започва да плаче – бел. ред.).

– Помните ли защо говорихте със Сияна и баба ѝ в колата? Последният ви миг с нея?

– Говорихме за болното детенце, че учи от у дома. Сияна споделяше, че ѝ е доста мъчително и се надява подаръкът ѝ да зарадва това благо дете. Беше щастлива, че то е поискало от нейните гривнички, а аз нямаше по какъв начин да откажа на молбата ѝ да я закарам, тъй като тя беше моята най-голяма уязвимост, най-обичаното дете. Друго от злополуката не помня. Много е тежко. Не мога да опиша с думи по какъв начин се усещам и какво изпитвам в миговете, когато ми описват какъв тъкмо е бил ударът и какво е изпитала жена ми в оня миг. Докторите ми обясниха, че мемоари могат да се върнат, само че това ще се случи доста постепенно.

– Като човек, който е минавал постоянно по пътя край Телиш, по какъв начин бихте описали пътната конюнктура на мястото преди злополуката?

– Пътят е доста неприятен. Специалистите също са безапелационни, че не е безупречен. Това, което желая да подчертая обаче, е, че в случай че се кара деликатно, сходна на нашата покруса не може да се случи. Ако се съблюдаваха разпоредбите, нямаше по какъв начин да ни опустоши този камион. Когато завали, на този път се обръщат сред два и четири камиона дневно. И сходно нещо се случва, тъй като просто не съблюдават знаците. Кара се безобразно. Били сме на произшествия, които са станали, тъй като водачът е карал със 170–180 км/ч. Леките коли го вършат макар неприятния път.

– Вие сте дълготраен пожарникар в Плевен. От ваши сътрудници “24 часа ” разбра, че навръх този път сте спасявали доста хора. Какви са били случаите и смятате ли, че пътната конюнктура е изиграла роля за тях?

– Основните аргументи са неправилни изпреварвания, превишена скорост, несъобразена с неприятния път. Както сподели и Николай – положителният път пази при неточности и нарушавания, неприятният – не. Ние нямаме естествени пътища и би трябвало да се пазим сами. Нашите пътища и улици не простят неточности. За това приказва и броят на жертвите. С всеки минал ден от ден на ден и повече.

– А какви са били хората, които сте спасявали? Имало ли е деца измежду тях и поддържали ли сте контакт с околните им по-късно?

– Спасявали сме доста и най-различни хора, както българи, по този начин и доста чужденци. Както ви споделих – измежду тях са били и доста дечица. С сътрудниците не търсим признателност. Правим всичко от сърце. Тази специалност е предопределение. Трябва да ти идва от вътрешната страна, а не да я правиш в подмяна на нещо. Много хора са идвали просто да ни свидлив ръката. Писали са писма до управлението. Хората са положителни и не не помнят. Когато е трябвало да вадим починали, е било най-тежко. И ние страдаме дружно с околните. Ние също сме хора, с усеща и страсти. Не сме от лед, с цел да не ни боли и да не усещаме нищо.

– В обръщението си във фейсбук пишете, че не сте съумели да спасите внучката си. Какво имате поради?

– Не съумях да я спася. Точно нея не съумях. Не можах да избегна злополуката. Казаха ми, че съм имал единствено 2 секунди за реакция. Започнал съм да отклонявам и да спирам и в този миг камионът ни е отнесъл. Просто не сме имали късмет за избавление. Пътят е доста стеснен. Изобщо не е изработен за такива камиони. Който ги е пуснал да минават оттова, също би трябвало да бъде съден. Не съм могъл да ѝ окажа първа помощ, тъй като съм изпаднал в безсъзнание – бил съм заклещен в колата. На сътрудниците, които са ме вадили, съм споделил да ме поставят в трупен чувал. Явно съм схванал какво се е случило със Сиянчето. По-добре да си бях отишъл.

– Как бихте описали връзките си със Сияна – дядо и внучка?

– Много се обичахме. Внуче се обича повече от родно дете. С баба ѝ нямаме други внуци. Ние я обожавахме. Правихме всичко за нея. Тя доста обичаше да идва при нас. Сияна също доста ни обичаше. Когато ме погледнеше със сините си очи, ми даваше топлота и любов. За нея съм подготвен на всичко. Само в случай че можех да я върна… Преместихме се на село, с цел да може детето да е на чист въздух, когато е при нас. Имахме доста прекрасен живот преди злополуката – спокоен и благополучен. Вече нищо не е същото. Слънцето ни угасна.

– Каква присъда очаквате за Георги Александров – индивида, предизвикал злополуката?

– Нищо не чакам. Каквато и присъда да получи – все ще е дребна. Ако не беше бащата на Сияна да подвига звук, несъмнено нямаше да се знае нищо за злополуката. Благодарен съм на прокуратурата и следователите – доста човечни хора. Идваха при мен да ме разпитват, опитваха се да ме успокоят, съчувстваха ми. Дано и съдът да вземе драговолно делото. За мен такива като водача на тира – Георги Александров, са убийци. Виждал съм доста като него. Да караш 40-тонен камион в проливен дъжд с такава скорост – това не е непредумишлено, а напълно съзнателно ликвидиране. Те знаят, че може да убият, само че това не ги стопира и отново го вършат. За страдание, този човек го направи и със фамилията ми.

– Николай Попов разгласи, че образува коалиция против войната по пътищата. Като човек от системата какво би трябвало да се направи, с цел да няма повече починали в пътни произшествия?

– Първо би трябвало да се промени манталитетът – всички да съблюдават разпоредбите. Трябва и повече надзор. Колегите от КАТ не смогват да се оправят с всички извършители. Те са извънредно доста. С тях сме на всички произшествия. Все повече млади момчета има в КАТ, а те имат неописуемо предпочитание и им се работи. Камионите в действителност са доста рискови, когато се ръководят неразумно. Щетите от камион са равни на вредите от 10 леки коли. Представете си за каква забележителна разлика приказваме. Само в България си разрешават такова държание, тъй като знаят, че няма кой да ги накаже. Наказват нас, като ни убиват децата. Това е.

24chasa.bg